Париж - радостта от живота

Няма друга такава книга! Защото тя цялата е … Светлина! И Топлина… А и защото няма друг такъв град.

В този студен и егоистичен век това е едно място, където всеки от вас ще намери пристан за душата си. Ще усети силата на Светлината, но и на човешката радост от живота, такъв, какъвто ни го е предложила съдбата. Но и такъв, какъвто ние сме си го доизкусурили.

„Париж - радостта от живота” е разказ за силата на човешкото в човека, за неговото право да се радва на земните си дни. И да остави своята драскотина тук, на тази грешна, но и велика наша земя…

Откъс

Париж - радостта от живота

СТУДЕНИ” ЛИ СА ПАРИЖАНИ?

Няма начин в първите мигове на досег до парижани, те да не ви се сторят, казано по нашенски, тежкари, дори и студени.

Не бързайте в заключенията си, не се настройвайте веднага на негативна вълна.

Замислете се – погледнете и вижте колко много и колко различни са хората около вас – бели, черни, жълти… Клошари, просяци, гастарбайтери… Трябва ли пак да повтарям, че в Париж и региона на ден има по около 12-13 милиона души огт цял свят…

Е, поставете се на мястото на парижаните-кореняци, които поколения напред са се трудели, за да имат днешния стандарт. Замисляли ли сте се как те се чувстват при вида на този потоп от хора, връхлетял любимия им град?

И тогава, сигурен съм, ще си кажете – да, прави са хората. Че ако толкова и такъв народ се изсипе в София, да речем, как ли ще настръхнем ние, българите?

По-късно, с течение на времето вие ще разберете обаче и това, че французите са верни приятели. Спечелите ли ги веднъж, усетят ли те, че вие сте свестни хора, а не далавераджии и тарикати - о, как бързо разкриват тарикатите французите – те вече за цял живот ще бъдат до вас. А не както е в България – клетви за „приятелство до гроб”, ала то се оказва до …падането ви от власт или позиция, след това – хайде, прехвърляме се при следващия силен на деня…

Ето какво ми каза Весела, студентка в Париж, която работи в един магазин на „Шан-е-Елизе”:

- Манталитетът на парижани е съвсем различен от нашия. Тук трябва да оставиш нещата на времето, тоест не веднага, както сме свикнали ние, да се „втурнеш” към събеседника си, да го залееш с информация, в голямата си част лична, да го затрупаш, дето има една дума, с нея. Той се стресва, той не е свикнал на подобно отношение и веднага спуска невидима преграда. И край – затваря се за теб. Трябва да се изчака, при първите срещи трябва да бъдете дискретен, да не говорите много за себе си, за личните си неща, още повече, не дай си Боже, за проблеми. Направите ли тази фатална крачка, и край! Парижанинът трябва сам да достигне до теб, с времето, тогава той си казва: ”А, значи този човек има по-специално отношение към мен, отделил ме е от останалата маса, спечелил съм неговото доверие, сега вече може да ми разкаже за себе си, за семейството си, за проблемите си. И аз, ако мога, ще му помогна”. Това е манталитетът на парижанина, не е като нашия – ние веднага се нахвърляме на току що запозналия се с нас, „бомбардираме” го с обилна информация, каним го веднага на гости у дома. А с един парижанин трябва да изядеш торба със сол, за да те покани у тях, или в офиса си…

Така ми говореше студентката Весела и аз се чудех кой в случая е прав и кой е крив, чие поведение – на парижанина, или нашето, е по-правилно.

Най-тъжното и парадоксалното е, че тъкмо в град като Париж, ние, българите, осъзнаваме колко сме понякога непригодни по манталитет към западния начин на живот. И като дойдем тук, оставаме в голям процент от случаите, разочаровани. Не можем да разберем, още по-малко да възприемем начина на мислене и живот на тези хора.

И става нещо като „меланж”, тоест ни риба, ни рак – просто копираме най-лошото от характера на парижанина, и то в такава степен и от такова естествено, че чак свят да ти се завие.

Тук, в Париж, срещнах, за огромно мое съжаление, такива отвратителни проявления от „новия”, тъй наречен „западен” характер на българина, та имаше моменти, в които усещах как душата ми измръзва…

Ако това е цената на мъките и униженията на моето поколение, на поколението на бащите и дядовците ни – мерси! Защото какво е българинът, без неговата чувствителност и склонност към милосърдие? Та със сърца като парчета лед живее ли се? А това вече ще бъде краят. Един предизвестен и, за огромно съжаление, толкова злополучен край за една иначе добра и топла нация като българската…

Но хайде… В началото на тази книга ви обещах тя да бъде само от светлина. Затова простете за отклонението и да продължим нататък …

Било в метрото, в автобуса или влака парижани може да ви се сторят едва ли не като мумии, в смисъл, че не ще ви гледат в очите, не ще се зазяпват по вас, каквито и маймунджилъци да се опитвате да правите за привличане на вниманието им.

Още когато стъпих за първи път в Париж, дъщеря ми Яна така ми каза:

- Татко, запомни – никога в превозно средство или на публично място не се вторачвай в лицето на непознат, това тук е белег за изключителна недискретност и ниска култура. Особено пък вечерно време в метрото – там не трябва да заглеждаш никого, особено жените, както и просяци или клошари… Дори и те да дойдат при теб, дори и да се опитват да те заговорят – извръщаш глава настрани и това е. И да не се хилиш, веднага ще те сметнат за… Запомни – не гледай в очите непознати! Това трябва да ти е неотменно правило в Париж.

- Как така? – учудвах се тогава на тези думи на дъщеря ми. - Че аз съм възпитаван да откликвам на всяка дума, да гледам хората право в очите, обратното било признак на неуважение, нали така ни учеха в училище? А и какъвто съм си „загори тенджера”, тоест непрестанно търсещ контакт с всякакви непознати, как ли щях да живея тук…

  Лека-полека обаче разбрах смисъла, а и ползата от един такъв ценен съвет. Тук наистина, особено във вечерните часове, ако пътувате, да речем в метрото, и то по прословутите линии с номера 2 и 9, и се вторачите в някого или пък отвърнете на настойчивия поглед на някой пийнал, особено пък ако сте жена, може да стане страшно. Само дори едно бегло трепване на веждите от ваша страна и оня се залепва за вас и няма сила, която да го отлепи. Няма отърване. Затова – поглед встрани, извръщате тялото…

 Да, в Париж някои неща наистина стоят другояче.

И затова като влезете в купето, ще ви направи впечатление, че всеки от пътниците се е затворил в себе си, всеки е като че ли един отделен свят…

А не е така.

Същите тези парижани, както изглеждат непукисти, ако стане нещо, веднага се притичват на помощ на изпадналия в беда. И чак тогава вие разбирате, че те всъщност имат много очи…

 Ние, българите, обикновено сме свикнали – щом един човек ни погледне, значи ни е забелязал или „уловил” в крачка – това при французите го няма.

Затова дори на пръв поглед да ви се струва, че те нехаят – забили са очи, например в метрото, в някаква книга или някъде встрани, знайте, че в този момент те като на рентген наблюдават всичко наоколо, дори усещат с тялото си всяко ваше движение.

Така че – било в метрото, било в магазина, не предприемайте нещо незаконно, защото изведнъж ще усетите ръката на внезапно появилия се отнякъде полицай върху рамото си. Ако пък случайно парижани не ви забележат, няма начин това да не сторят камерите – доста често невидими с просто око, които са почти навсякъде.

Така че – тихо, кротко, по френски…

И помнете - всевиждащото око на парижанина ви гледа…

изпрати мнение

Контакти