Реката на смъртта

В този роман вградих всичката си мъка, цялото си сърце, писах я като в сън, всяка дума се откъртваше от мен със стон и същевременно с вярата, че рано или късно моят читател ще усети моя Меркадо, главния ми герой, едно дете-юноша, преждевременно станало мъж, побрало в крехката си душа и тяло мечтата на младия и непокварен дух, и същевременно той е натоварен с идеологемите на един порочен и престъпен режим, дело на тази шайка люде-демагози и тарикати, присвоили си правото да разполагат с човешкия живот на другите, с техните мечти... През цялото време на създаване на романа аз си задавах въпроса - кой, как и защо предопредели съдбата на хора като Меркадо, кой, как и защо и днес върши това...

откъс

Реката на смъртта

В този миг изпита неудобство, парене някакво - пред очите му бе изплувала оная картина, която в последно време често изскачаше в паметта му и която бе предопределила сегашното му пътуване.

Е, това бе наистина странна картина - купчина чисто голи, с лица, почервенели от неудобство и свян, девствени момчета…

А срещу тях – членовете на донаборната военна комисия в градчето Тръново.

О, Господи, председателят на комисията се оказа… жена…

Всъщност кой болен мозък бе измислил тази нереална картина – жена, и то толкова грозна, стара, почти сбръчкана, с огромна брадавица на върха на носа, е, това вече бе прекалено, и с дървена пръчка-показалец в ръка…

А срещу нея – изпънати като струни, пияни от младост тела на дузина донаборници, тоест на бъдещите войни на Българската народна армия на социалистическата Народна република България, армията-пазителка на достиженията / Да, kaква хубава думa…/, постигнати от великата Комунистическа партия на братския Съветски съюз и неговата по-малка сестра – Българската комунистическа партия, начело с вожда другаря Тодор Живков…

Брадавицата настръхна - тънък, писклив глас:

 – Мирно! В редица!

Юношите се стреснаха, припряно се подредиха - млади, гъвкави, изпънати като тетива на лък чисто голи тела…

И една грозна и зла жена.

 Но все пак жена…

Тя вдигна пръчката-показалец и започна да ги удря по…мъжествата им.

Меркадо пламна – неговото се изправи, но на момчето до лявото му рамо продължаваше да стои клюмнало.

Тялото, а и лицето на този съвсем млад човек, обсипано с пубертетски пъпки, цяло се тресеше от напрежение…

 Жената се спря тъкмо пред разлюления младеж.

- И този ще ходи войник – пискливият иначе глас сега бе хем леден, хем подигравателен – Какъв мухлю, пфу!

В този миг Меркадо усети пръчката-показалец да докосва интимността му.

 Напрегна се до крайност.

Гласът на жената този път бе съвсем друг – някаква нежност сега се бе утаила в него.

- Я, ти бе, юнак.

 Но това бе само за миг, после веднага се възвърнаха металните нотки в думите на председателката на комисията.

 - Ха, ето най-после един подходящ за граничар материал, да, за граничар. Тук, на българско-турската граница ще служи тоя юнак!

Останалите членове на комисията се спогледаха, после нещо започнаха да шушукат на брадавицата, оная ги слушаше с нескрито пренебрежение, накрая се разсмя, смееше се дълго, така-а-а, на пресекулки, после изведнъж стана много, ама много сериозна и пискливият глас вече придоби студена рязкост:

- Ето това е попадение! Че какво му е лошото да бъде момчето местно, че нали това е заръката на Партията – да отглеждаме достойни и смели синове на родината още от деца, за да ги подготвяме за добри защитници на нашите свещени граници! А кой по-добре познава планината от човек, роден и израснал в нея? Още повече че и такива са последните указания от ТАМ, от Центъра…- и жената многозначително погледна към големия потрет, окачен на стената – да, другарят Тодор Живков, първият секретар на партията на българските комунисти, гледаше благосклонно, „,бащински”, но и достатъчно строго от ТАМ…

Доволна беше шефката на комисията – „материалът” наистина бе добър, доста, доста добър, а отгоре на това и местен …

Останалите членове на комисията се захилиха угоднически:

- Да, другарко председател, ама това е чудесна идея, а и тя е в унисон/ Боже, каква дума, такава една странна и непозната, тa Меркадо чak изтръпна… / с указанията на Партията за грижа към подрастващите. Меркадо е наше момче, кръгло сираче, дете на Партията, израсна под нейните грижи, сега е време да се отплати… Браво, другарко председател, браво за чудесната идея…

Доброто настроение бе обхванало вече всички членове на комисията, пък и наближаваше обяд и от близкия гарнизонен стол нахлуваше толкова приятната миризма на печено агнешко…

Брадавицата се усмихваше доволно, вперила поглед в мъжеството на Меркадо, а той изгаряше от огън…

 И ето, така както беше казала другарката председател на донаборната комисия, Меркадо се озова на заставата.

 Да, той бе идвал много пъти тук, но сега усещането бе съвсем различно – юношата вече бе в своя нов дом, в който комисиято го бе определила да изкара военната си служба.

 Меркадо познаваше до последна подробност почти всичко наоколо – и сградата, построена във формата на разкрачено печатнo „П”, винаги прясно варосана, където бе спалното на граничарите, и кошарките на техните кучета…

И мириса на гореща и о, толкова вкусна, бобена чорба, каквато само тук можеше да бъде приготвена.

 И, разбира се, вишката в горния край, откъдето се виждаше морето…

Граничната застава се бе сгушила в подножието на едно баирче, обрамчено от гъста дъбова и букова гора. На най-високото пък бе кацнала тя, вишката, така се наричаше съоръжението, откъдето войникът на пост наблюдаваше околността.

 Това беше най-любимото място за Меркадо, а и за останалите момчета на градчето Тръново.

 Затова и щом при поредното посещение на заставата пристигнеха там, те веднага се юрваха към вишката - оттук малчуганите виждаха неща, които само бяха сънували – синината на Черно море, на това толкова мечтано море-символ на оня, другия свят отвъд планината…

Всъщност самото море, онова толкова мечтано море, децата така и не успявaха никога да видят, но все им се струваше, че ето на, този път, наистина ще го съзрат…

Но затова пък реално се виждаше река Резовска, всъщност границата между България и Турция в този участък. Виждаха се и нивите, и горите на турците…

  Меркадо почти винаги се оказваше най-пъргав и пръв се изкачваше на върха на наблюдателницата – да, там отсреща бяха ония, другите…

 Но сега нямаше време за вишката.

Защото Меркадо вече не бе обикновен ученик, дошъл с другарчетата си на посещение при граничарите, а сам той с бе един от тях, тоест редови войник от Българската народна армия, призвана да…, призвана да…, ей, от толкова много впечатления взе да засича…

 Той не усети часовете до първата вечерна проверка на това хем ново, хем старо и толкова познато място – всичко все още му бе като насън.

 За първи път той слушаше химна като войник-граничар, като част от”бойкия и сплотен колектив” на застава „Титан”.

 И преди в подобни мигове бе настръхвал, но сега усещането бе необикновено – така отвътре извираше една тръпка, която го завладяваше целия.

 И като че ли eдва в този момент той прозря думите-лозунг, изписани на цялата лицева стена на постройката-застава:

 „ И НИЕ КРАЧИМ КАТО ВСИЧКИ ТЕЖКО И С ГРЕШКИ – КАТО ДРУГИТЕ ГРЕШИМ. НО АКО В МЕРНИКА ДОПУСНЕМ ГРЕШКА, НЕ ДРУГ, БЪЛГАРИЯ ЩЕ НАРАНИМ”

Този надпис изпълваше нарисуваната, в интерес на истината неумело, на стената карта на България, като от едната страна „художникът”, по всяка вероятност самодеец, бе изобразил граничар с куче и автомат на гърдите, а зад тях – граничния километричен камък, оттатък който бяха ония, лошите, империалистите…

Mеркадо потръпна от това „БЪЛГАРИЯ ЩЕ НАРАНИМ”.

Как така, защо? И защо тук е този „МЕРНИК”, какво общо има той с „НАРАНЯВАНЕТО”?

изпрати мнение

Контакти