Франция, разреши да те обичаме!

„Франция, разреши да те обичаме!” е книга-вопъл по онова, което търсим цял живот и което често, без да сме го намерили, изгубваме безвъзвратно…

Една книга, която аз, като литературен критик и читател, безусловно и горещо я препоръчвам на всеки, изкушен от четенето.

С такива книги ние, българите, достойно бихме се представили пред света.
Константин Еленков

Откъс

Франция, разреши да те обичаме!

И учителят застана веднага зад купа от чинии. Просто запретна ръкави и… Работното му време бе от десет сутринта до един часа вечерта с кратка почивка на обяд. В задълженията му влизаше и това да носи от мазето продукти по поръка на готвача. А този арабин от пръв поглед не го хареса – гледаше го надменно, така-а, с подигравка…

Мосю Жорж, разбира се, по негово собствено мнение, се справяше добре със задачите си, е, не бе много бърз, едър и пълен човек - колко може да бъде повратлив, но отличното познаване на езика му бе от голяма полза и компенсираше останалите негативи – каквото искаше от него готвачът, той веднага разбираше и тръгваше.

Заедно с него започна работа и едно момче-африканче, набито, яко, камък да стисне, вода ще пусне, ама то не знаеше и дума на френски и много бързо, след час-два, го изгониха.

Бе доволен учителят - намери си работа, и то още в първия истински ден от пребиваването си в Париж, макар и временна, сега оставаше да се реши въпросът със спането, който всъщност бе най-трудният за решаване въпрос в Париж открай време.

И в този миг той, кой знае защо, се сети за прочетеното преди време в пътепис отпреди Втората световна война, че обичайно за гостите на града тогава било да наемат… място за хващане на въжето.

Какво било това МЯСТО ЗА ХВАЩАНЕ НА ВЪЖЕТО? Ами плащаш си, и то не евтино, и то не за легло в стая, а за правото да се държиш или облягаш на… едно въже, разпънато от единия край на стаята до другия?!?

Да, мислеше си мосю Жорж, такава криза било едно време за жилища в Париж, такава бе и сега, такава, май ще е и винаги – какво да се прави, голям град, толкова много мераклии да живеят в него има от цял свят, потокът не само че не секва, ами с всяка година се увеличава.

Улисан в невесели мисли за предстоящата вечер той изведнъж усети някакъв натрапчив сърбеж, стресна се, хайде сега, само това му липсваше, да се разболее, но след секунда-два се успокои – да, боята бе започнала да се стича…

И пак, с нови сили, се наведе над купа от чинии учителят мосю Жорж, капките боя се търкулваха и кротичко падаха върху току-що измитото дъно на поредната чиния… Не беше, разбира се, приятно това, трябваше пак наново да търка, ама къде ти време, а и нерви да отделя сега за това, важното бе да съсредоточи мислите си в търсенето на подслон за нощта…

Но този ден бе „звездният” за мосю Жорж. Собственичката, която може би като работник не го хареса кой знае колко, се заинтригува от факта, че по професия е учител по френски. И в полунощ, когато вече спускаше подвижната решетка на входа, а той се чудеше къде да се дене в останалата част от нощта, тя му каза:

– Каня Ви да преспите в къщи, мъжът ми отсъства.

Тя бе с двайсетина години по-възрастна от него, абе, направо бабичка… Но бе собственичка на апартамент, и то в самия център на града…

Мосю Жорж не чака повторна покана – от клошаря той знаеше и това, че тук, във Франция, канят само по един път, не както е в България – заповядай, заповядай, заповядай… Докато склониш накрая. Тук – един път, и отсичат. Ако приемеш, добре, ако не – все едно че не са те канили. Затова и той побърза да кимне.

И така учителят се озова, за първи път в своя живот, в един нормален парижки дом, отвън кооперацията бе сдала Богу дух, но отвътре бе ремонтирана добре.

Бе някъде към два часа в полунощ. Мадам Розе отвори хладилника, Мосю Жорж хлъцна – вътре пращеше от деликатеси… Да, като малко дете се зарадва учителят на това гастрономическо изобилие…

Възрастната жена го погледна учудено.

А той простичко й каза:

- Аз обичам да си похапвам.

И тя – тази вече около седемдесетгодишна, но доста слаба мулатка, се смя дълго, на пресекулки…

Ситният й смях не спря и през цялото време, в което мосю Жорж хапваше с вълчи апетит от вкусната храна.

После тя седна на леглото до него.

- Не се притеснявайте, че главният готвач не Ви харесва. Аз ще се оправя с него и повече няма да имате проблеми.

Пиха бяло вино, хапнаха и „фоагра”, да, този най-вкусен френски специалитет… М-м-м…

Не усети как потъна в леглото…

Мадам Розе говореше – гласът й идваше сякаш от някакъв друг свят - топъл и добър… И как само го галеше това - „Вие”, „Вие”…

- Със съпруга ми сме като разведени, живеем заедно ей така, по навик, а и заради децата, много късно се оженихме… Но да Ви предупредя – тук ще бъдете само три нощи. После си търсете работа и жилище другаде. Разбрахте, нали?

Да, повтори наум учителят - три дни и три нощи … Какво пък, и това не е малко, нали…

После той погледна жената. И се усмихна – мадам Розе, не че това сега имаше някакво значение, но все пак, макар и възрастничка, бе добре поддържана жена, слабичка. А мосю Жорж, макар и пълен, какво ти пълен, направо огромен мъж, много харесваше слабичките, фини жени… Да, мадам Розе бе много запазена парижанка.

И много, много нежна…

А учителят отдавна, ама от толкова отдавна не бе усещал нежност…

И гледаше емигрантът небето на Париж – единственото небе в света, което ревниво крие една голяма тайна – то почти винаги няма звезди. Всъщност той знаеше защо е така - светлината, която излъчва градът е толкова силна, че обезличава небесните тела.

Да, оная толкова мечтана, толкова примамваща парижка светлина…

Която сега той, Георги Георгиев, вече бившият български учител по френски език, блестящият едновремешен студент-преводач на Бодлер, Рембо и Верлен, наблюдаваше през пролуката, очертана от контурите на треперещото от страст слабичко, но все още пълно с желание тяло на седемдесетгодишната мадам Розе и горния крайчец на пердето в този старичък, но запазен, да, запазен парижки дом…

Бе щастлива вечер.

Първата нормална, наистина „парижка” вечер на новобранеца-емигрант в любимия град…

изпрати мнение

Контакти